Март 2003 година, два дена след началото на военната операция “Шок и ужас” срещу Ирак. Голямата телевизионна новина е слухът (оказал се неверен), че прословутият братовчед на Саддам Хюсеин Али Хасан ал Маджид (Али Химика) е бил убит при въздушно нападение. Но за хиляди хора по света. Включили компютрите, водеща е вестта за внезапното и тревожно замлъкване на Салам Пакс.
Салам Пакс, известен още като Багдадския блогър, е псевдоним на 29-годишен иракски архитект, чийто онлайн дневник, описващ със сарказъм и прямота наблюденията на автора за военновременния живот, го превърна в култова фигура. Оказа се, че тридневното мълчание на Салам Пакс се дължи на технически затруднения, а не на американски ракети или на главорези от партията “Баас”. През следващите месеци аудиторията на архитекта нарасна до милиони, а “Ню Йорк таймс”, Би Би Си и английският вестник “Гардиън” започнаха да цитират неговите разкази. Ако първата война в Залива роди “ефекта Си Ен Ен”, то втората направи премиера на блогинга. Салам Пакс беше най-прочутият блогър по време на този военен конфликт (по-късно той подписа договори за книга и филмови права), но безброй други пишещи като него, в това число и американски военни, започнаха да предлагат анализи и коментари в реално време.
Блоговете (съкратено от weblogs, или дневници в мрежата) са периодично осъвременявани текстове, които предоставят коментари онлайн с минимална или изобщо без външна редакция. Те представляват поредица от “постове” – индивидуални вписвания на новини и коментари в обратен хронологичен ред. Обикновено постовете включват хиперлинкове към други страници, което позволява на коментаторите да черпят от съдържанието на целия интернет. Блоговете са лични дневници, политически анализи, рубрики със съвети за любовта, компютрите, парите или всичко изброено едновременно. Броят им е нараснал до космически размери. През 1999 година са били около 50, пет години по-късно вече са между 2.4 и 4.1 милиона. По преценка на корпорация “Персей” (консултантска фирма, която проучва тенденциите в интернет) през 2005 година те ще бъдат над 10 милиона. Медийните институции вече приеха тази форма на писане и сега множество телевизионни мрежи, вестници и списания предоставят място за блогове с анализи и мнения в своите уебстраници. Понякога това са дописки от собствените им кореспонденти, друг път наемат онлайн журналисти на пълно работно време.
Блоговете вече оказват влияние върху американската политика. Петте водещи политически блога привличат над половин милион посетители на ден. Джими Ор, интернет директор на Белия дом, неотдавна описа блогосферата (всеобхватен термин за света на интернет дневниците) като ключов и важен фактор в подценено въздействие. Никой не знае това по-добре от Трент Лот, водач на мнозинството в американския Сенат. През декември 2002 година той подаде оставка, след като направи скандално изказване на празненство по случай стогодишнината на сенатор Стром Търмонд. Първоначално думите на Лот не привлякоха вниманието на традиционните медии, но случилото се даде храна на лавина от онлайн коментари, а това разгоря силен медиен интерес. Така гафът на Лот бе раздухан до мащабите на грандиозен скандал. Политическите скандали са едно, но може ли блогосферата да повлияе и на световната политика? В сравнение с другите действащи лица в нея – правителства, международни организации, многонационални корпорации и дори неправителствени организации, блоговете нямат власт и не бият на очи. Дори най-популярните сред тях успяват да привлекат една минимална част от интернет трафика, който постигат големите медии. Според проучване за 2003 година на изследователския център “Пю” и на интернет прегледа на пресата само 4 процента от американците, ползващи интернет, са се обръщали към блогове за информация и мнения. Блогосферата няма централизирана организация и участниците в нея не се отличават с идеологическо единомислие. Проучване на “Персей” за блогосферата от октомври 2003 година прави същото обобщение: “Типичният блог се пише от тийнейджърка, която го използва два пъти месечно, за да държи в течение приятели и съученици какво се случва в живота й.” Писането на блогове е почти винаги само странична, доброволна дейност, отнемаща малка част от времето на автора си. Приходът от нея е нулев. Как е възможно тогава една сбирщина от децентрализирани, противоречащи си и непечеливши уебстраници да се отразява на световната политика?
Блоговете стават все по-влиятелни, защото въздейства на съдържанието на новините в световните медии. Преподавателят по журналистика Тод Гитлин отбелязва, че медиите форматират действителност посредством “принципи на подбор, акцентиране и поднасяне, взети от малки, негласни теории за това, кое съществува, какво се случва и кое е важно”. По въпроса кое е важното в света журналистите и умните глави все по-често водят дискусии по блоговете. Що се отнася до глобалните теми, блогосферата играе ролята на почти уникален източник на споделено експертно знание, колективна реакция на горещите събития в реално време и барометър на общественото мнение. Нещо повече, в извечния хаос на киберпространството се оформя йерархична структура. Няколко елитни блога се откроиха като колектори на информация и анализи, даващи възможност на медийните коментатори да извличат аналитични заключения и да разчитат на тях при тълкувания и предвиждания на политическите събития.
При определени обстоятелства, например когато се фокусират върху нов или пренебрегван проблем, утвърдилите се блогове могат да се превърнат в ориентир за традиционните медии и да упражнят огромно влияние върху дневния ред на новините. Блогове са разпалвали в САЩ национални дебати по теми като проверките по расови профили на летищата и са приковавали вниманието на медиите върху скандали от всякакъв род – от разкриването на самоличността на агентката от ЦРУ Валери Плейм до обвиненията за взети подкупи от служителите на Обединените нации. И макар блогосферата да си остава все тъй задръстена от пубертетските страдания на гимназисти, блоговете все повече играя ролята на проводници, благодарение на които обикновени и недотам обикновени граждани изразяват вижданията си за международните отношения и влияят върху решенията на политиците.
Всеобхватните връзки
Хуан Коул, професор по история в Мичиганския университет, имал да каже много неща за борбата срещу тероризма и за войната в Ирак. Проблемът бил, че твърде малко хора искали да чуват. Въпреки внушителната си професионална биография (той владее три близкоизточни езика) Коул безуспешно се опитвал да публикува мненията си утвърдените медии, дори след 11 септември 2001 година. Написаното от него за мюсюлманския свят би останало в ограничения периметър на университетските издания, ако през 2002 година той не започнал да води като хоби електронен дневник, който нарекъл “Коментари на един информиран човек” (Informed Comment). Езиковите познания на Коул му позволявали да следи новините и редакционните статии от целия регион. “Това щеше да е невъзможно през 1990 или дори през 1995 година”, казва той пред детройтски вестник, коментирайки рязкото нарастване на броя публикации от Близкия изток в интернет. “Аз бях в състояние да се добера до факти и подробности, каквито не бих могъл да почерпя от западната преса.”
Написаното от него привлича интереса на други блогъри главно заради скептицизма му спрямо американското нахлуване в Ирак, контрастиращ с ширещото се оптимистично медийно покритие след успешното сваляне на баасисткия режим. През лятото на 2003 година Коул пише: “Според всички източници арабите сунити на север, изток и запад от Багдад ненавиждат Съединените щати и не приемат присъствието на американските войски. Тази омраза е в основата на успешното привличане на хора към съпротивата, а атаките на американските войски срещу цели градове съвсем не допринася тя да намалее. Желая успех [на операцията срещу съпротивата], тя може и да излезе сполучлива – поне във военно отношение. Но в политически план не мисля, че това е отговор на истинските проблеми, и не печели сърцата и умовете.”
Заради репутацията му на виден специалист по съвременна история на шиитския ислям дневниците на Коул стават изключително търсено четиво от блогърите, а и от журналистите, особено след избухването на шиитските безредици в Ирак от началото на 2004 година. Благодарение на своите 250 000 читатели на месец Коул получава трибуна за експертни коментари в такива медийни рупори като Националното обществено радио и Си Ен Ен. Призовават го също да свидетелства пред сенатската комисия по външните работи. “Моят блог накара Middle East Journal (академично списание за Близкия изток) да ме покани през 2003 година да напиша материал за техния есенен брой, разказва той. Когато сенатската комисия по външните работи започнала да търси литературни източници за Муктада ал Садр и неговото движение, единствената статия, която открили, била моя. Служители на Сената и някои от сенаторите я прочели и пожелали да се запознаят с мнението ми за ситуацията.”
Преображението на Коул в познат на обществото интелектуалец въплъщава динамиката, дала тласък на публичната значимост на блогосферата. Коул искал просто да огласи своите знания, а когато го направил, привлякъл вниманието на авторитетите в блогосферата. След като предизвикал вълни по повърхността на виртуалния свят, и други хора, от реалния свят, започнали да го забелязват и да се съобразяват с оценките му.
Повечето блогъри се стремят да привлекат широка читателска публика и елементарната логика подсказва, че най-надеждният начин да се спечели трафик в интернет е чрез линк в друг блог. Свързан с множество други интернет страници, блогът набира все повече читатели, защото открилите го на свой ред създават хиперлинкове към него в собствените си сайтове. Така богаташите в блогосферата (които се измерват само по броя на линковете) стават все по-богати, докато бедните си остават бедни. Тази динамика създава несиметрично разпределение, при което начело стоят няколко много търсени блога с множество входящи линкове. Следва рязък спад и чак тогава идва дългият списък на средно и слабо търсените блогове с малко или никакви входящи линкове. Едно проучване на Клей Шърки, доцент в Нюйоркския университет, показва, че на водещата дузина блогове в интернет (по-малко от 3 процента от всички проучени блогове) се падат около 20 процента от входящите линкове. Някои от лишените от линкове блогъри могат да се обогатят след време, когато асовете в жанра решат да прокарат връзки към тях. Тази възможност обяснява защо новобранците не се отказват, а продължават да прииждат.
По тази схема и независимо че блогосферата продължава да се разширява, само няколко блога имат шанс да придобият значимост. Те служат като механизъм за филтриране на интересните блогове от безинтересните. Когато не толкова известен блогър напише постове с нова информация или нова гледна точка, той се свързва с някой от големите, за да се рекламира. Така бедните блогове функционират като сигнал за богатите – известяват ги за нова информация и нови линкове. Тази саморазвиваща се симбиозна връзка позволява на интересните аргументи и факти да проникнат в най-горните слоеве на блогосферата.
Несиметричната мрежа на блогосферата спестява време на външните наблюдатели при набирането на информация. Достатъчно е медиите само да надзърнат в елитните блогове, за да открият в синтезиран вид какво е съотношението на мненията по даден политически въпрос. Така традиционните политически медии изпълняват ролята на проводници между блогосферата и силните политически играчи. Голямото предимство на блоговете в политическия дискурс, ако ги сравним с традиционните медии, са ниските им разходи за публикации в реално време. Блогърите могат незабавно да пускат в мрежата своите мнения за важни политически събития, преди другите медийни форми да са успели да реагират. Бързината им помага също да преодоляват с лекота собствените си неточности. Ако им се обърне внимание, че са допуснали фактическа грешка, те могат тутакси да нанесат поправка в постовете си. Като прилага този интерактивен подход, блогосферата дестилира сложните проблеми до основни теми и подсказва на медиите как да форматират и да поднесат даден външнополитически въпрос.
Чудно ли е тогава, че все повече асове от медийните върхове – редактори, издатели, репортери и наблюдатели, си сверяват мерниците с политическите блогове? Отговорният редактор на “Ню Йорк таймс” Бил Клеър казва в интервю от ноември 2003 година: “Случва ми се да прочета някой блог и едва тогава да се усъмня, че нещо сме оплескали.” Хауърд Кърц, един от водещите медийни коментатори в Съединените щати, редовно цитира реномирани блогъри в рубриката си “Още медийни бележки” в интернет страницата на “Вашингтон пост”. Много влиятелни външнополитически анализатори като Пол Кругман и Фарид Закария признават, че дейността им по събиране на информация включва блоговете.
За традиционните медии, които поначало си страдат от дефицит на специализирани и задълбочени знания, блоговете могат да служат и като хранилища на експертни данни. А за читателите по цял свят те изпълняват ролята на очевидец, който им набавя нецензурирани свидетелства за чужди страни. Това е особено ценна услуга, като имаме предвид намаления брой на чуждите кореспонденти след 1990 година. Блоговете могат да предоставят освен всичко това анализи и резюмета на текстове от чужди езици – вестникарски статии или правителствени проучвания, до които репортери учени не биха имали достъп или не биха разбрали.
Дори новаците във външната политика оставят своя следа в дебатите. Дейвид Нишимура, който се занимава с история на изкуството и търгува със старинни писалки, най-неочаквано изпулва чрез своя блог “Кронака” като коментатор на войната в Ирак. Той описва блога си като “сборник от новини за изкуството, археологията, историята и всичко друго, което привлича окото на хроникьора, с добавка тук-там на мнения и коментари”. Месец след падането на режима на Саддам Хюсеин през април 2003 година световната общественост беше потресена от съобщенията, че над 170 000 безценни антики и съкровища са били ограбени от Иракския национален музей в Багдад. В отговор на информацията в пресата редица историци и археолози заклеймиха министерството на отбраната на Съединените щати, задето не е опазило музея.
Нишимура обаче преглежда дописките в медиите и открива няколко несъответствия. Той отбелязва, че числото 170 000 е изцяло погрешно, а същинските загуби, макар и сериозни, са далеч по-малки от първоначално съобщените. Открива още, че служители в музея най-вероятно са били съучастници в плячкосването. “Членове на “Баас” и/или музейни чиновници са се нуждаели от пари, за да се откупват, пише Нишимура. Доколко тези две категории служители на режима се препокриват можем само да гадаем засега, но докато положението не се изясни, добре ще е да си припомним как други тоталитарни режими са управлявали културните институции в опитите си чрез миналото да пренапишат бъдещето.” Вдини десноцентристки блогъри като Глен Рейнълдс, Андрю Съливан и Вирджиния Пострел цитират анализа на Нишимура, за да привлекат вниманието към проблема и да поправят впечатленията от първоначалната медийна версия за събитията.
Спорът около разграбването на музея показа, че блоговете вече са се превърнали в “пето съсловие”, което следи изкъсо традиционните средства за масово осведомяване. Скоростта, с която блогърите реагират в реално време, често принуждава медиите да поправят грешките в репортажите си, преди да са набъбнали фатално. Така например през юни 2003 година в. “Гардиън” разтръби в електронното си издание история, в която цитира погрешно заместник-секретаря по отбраната на САЩ Пол Улфовиц. Според нея той казал, че Съединените щати са нахлули в Ирак, за да защитят нефтените му находища. Разказът светкавично бе подхванат и цитиран от други световни медии, включително и от германския “Ди велт”. Само за часове гвардия блогъри начело с Грег Джериджиан и страницата му “Белгрейвия диспач” се закачиха за новината и изобличиха недостоверното твърдение, с което принудиха “Гардиън” да изтегли репортажа си и да се извини на своите читатели още преди да е публикуван в печатното издание.
Блогърите са станали такива специалисти по проверка на факти от медиите, че предизвикаха маса подобни опровержения и изтегляния на мастити статии. Най-забележително беше признанието на “Си Би Ес нюз”, че редакцията не е в състояние да гарантира автентичността на документи, отнасящи се до службата на президента Джордж У. Буш в Националната гвардия, които използва в свое предаване – документи, обявени от блогърите за фалшификати. Когато налагат такива поправки, блогърите създават впечатлението, че съвременната журналистика е напълно разстроена. Глен Рейнълдс от сайта Insta-Pundit обявява в списание “Онлайн джърнализъм ревю”, че съзира паралел между блогосферата и гласността в Русия след разпадането на Съветския съюз. “Хората са ужасени, смятат, че е дошъл краят на журналистиката... Нещо подобно се е случило в Русия: когато медиите започнаха да осведомяват за самолетните катастрофи, хората решиха, че те изведнъж са започнали да се случват. А всъщност за пръв път получаваха информация.” Медийните светила с право репликират, че и блогърите си имат своите проблеми. Често неприкритата им пристрастност ги дискредитира в нюзрумите. Но както казва професорът по право в Йейлския университет Джак Болкин, блогосферата си има естествен механизъм за корекции на идеологическите предубеждения: “Блогърите, пишещи на политически теми, няма как да засегнат (и да не поставят линкове към) аргументите на хора с различни възгледи. Причината за това е, че преобладаващата част от блогосферата се е посветила на критика на казаното от другите.”
Блогосферата действа и като барометър, определящ градуса и обхвата, по които да се отрази дадена новина в традиционните медии. Колкото повече блогове разискват даден проблем, толкова по-вероятно е блогосферата да го наложи в дневния ред на предстоящите новини. Ето един пример, свързан с вътрешната сигурност на Съединените щати. През юли 2004 година Ани Джейкъбсън, която пише за WomensWallStreet.com, разказва онлайн в първо лице за подозрителното поведение на сирийски пътници по вътрешните въздушни линии на Съединените щати: “След като видях как четиринайсет мъже от Близкия изток се качиха на борда поотделно, а след това стана ясно, че са заедно, след като ги наблюдавах как си разменяха погледи, как странно се суетяха около тоалетните и се събираха на групички, след като забелязах колко сериозно се разтревожиха стюардесите и пилотите и схванах, че в самолета е пълно с федерални агенти, ужасно се уплаших”, пише тя. Разказът й веднага е забелязан, към него незабавно се навързват линкове и той става предмет на разпалени дискусии в цялата блогосфера. Дали това не е подготовка за още една терористична атака от типа на 11 септември? Дали Джейкъбсън не пресилва, оставяйки расовите стереотипи да замъглят преценката й? Трябва ли американското правителство да вдигне глобите за дискриминиращите авиолинии, които прекаляват с претърсването на пътниците от арабски произход? Само за два дни два милиона души прочетоха статията. Скоро тя намира място и в традиционни медии като Националното обществено радио, Ем Ес Ен Би Си, “Тайм” и “Ню Йорк таймс” и сложи начало на широки национални дебати за това дали е допустимо да се прави расов профил на възможни терористи.
Някои блогъри целенасочено използват новата медия, за да пропагандират по-широко своите каузи. С помощта на експерти като Кенет Рот, изпълнителен директор на Human Rights Watch, и Саманта Пауър, носителка на наградата “Пулицър” за книгата си “Пъклен проблем. Америка и ерата на геноцида”, киберактивистката Джоан Чипола Мур основава блог и интернет страница “Страст към настоящето”, посветени на събирането на новини и информация за геноцида в Судан. Мур убеждава десетина елитни блогъри да се свържат към нейната страница и да разпространяват репортажите за събитията в Судан. Блогът на Итан Зукерман, научен сътрудник към Харвардския юридически факултет в центъра “Бъркман” занимаващ се с интернет и обществото, не само установява линк към страницата на Мур, но и призовава на борба цялата блогосфера: “Блогове, нека кажем на медиите извън интернет какво искаме. Когато читателите на блогове ясно дадоха да се разбере, че държат да научим повече за расистките коментари на Трент Лот, традиционните медии волю-неволю поеха топката и разровиха по-дълбоко историята... Знаем, нали, какво трябва да направим, за да привлечем вниманието върху важен въпрос (като например доколко е замесено суданското правителство в клането в Дарфур) и така да разбуним блогосферата, че да принудим Си Ен Ен да изпрати снимачни екипи на място.”
Във всички тези случаи блогърите разчитаха на традиционните медии, за да получат своята информация. Същевременно те играят роля и на механизми за обратна връзка за големите медии. По този начин блогосферата служи както за усилвател, така и за преобразовател на медийното покритие. Затова е толкова трудно традиционните медии, а в крайна сметка и политиците да пренебрегнат блогосферата – защото тя е филтърът, през който обществеността осмисля въпросите на външната политика.
Ярост в машината
Блогове започват да се появяват в страни, където няма много други отдушници за политически изяви. Но могат ли те да влияят на политиката и при режими без развит медиен сектор?
При определени обстоятелства – да. Като начало блоговете могат да се превърнат в алтернативен източник на новини и коментари в страни, където традиционните медии са под чехъла на държавата. Те се поддават по-трудно на контрол от телевизията и вестниците, особено ако режимите имат известна търпимост към свободата на словото. Блоговете обаче са уязвими пред държавната цензура. Едно достатъчно решително правителство може да спре онези, които не харесва, ограничавайки достъпа им до интернет, или да даде урок на други, наказвайки непозволено политически изказвания, какъвто е днес случаят със Саудитска Арабия и Китай. Правителството може да използва и филтриращи технологии, за да ограничи достъпа до чуждестранни блогове. А при липса на надеждна технологична структура отделни индивиди може да се окажат изключени от блогосферата. Така например хронична липса на електричество и телекомуникационни проблеми силно затрудняват иракчаните да пишат и четат блогове.
При наличието на най-различни пречки блогърите в такива страни (или прогонените оттам) се опитват да повлияят на чуждестранните блогове и медии косвено и отвътре. Политолозите Маргарет Кек от университета “Джон Хопкинс” и Катрин Сиккинк от Минесотския университет отбелязват, че активисти, които не са в състояние да променят условията в собствените си страни, могат да постигнат целите си чрез транснационални мрежи от застъпници, които да публикуват критичните им материали и да лобират пред своите правителства. Кек и Сиккинк наричат това ефект на бумеранга, защото репресиите у дома могат да доведат до международен натиск над режима. Блоговете имат потенциал да изиграят подобна роля в сформирането на такива транснационални мрежи.
Красноречив пример в това отношение е Иран. Иранската блогосфера е в пълен разцвет. Според статистическо проучване на американския Национален институт за технологии и либерално възпитание в световен мащаб фарси е четвъртият най-широко използван език в блоговете. Само един-единствен провайдър (Persian Blog) поддържа около 60 000 активни блога. За младите иранци и със светски, и с религиозен мироглед блоговете са възможност за интерактивно общуване, те частично заместват реформистките вестници, подложени на цензура или направо закрити. Усилията на правителството да наложи филтриране на интернет са спорадични и само донякъде успешни.
Някои политици реформатори вече прегърнаха явлението блог. Сред тях са президентът, който се похвали с големия брой блогъри в Иран на Световната среща на високо равнище за информационното общество, а също и вицепрезидентът Мухамад Али Абтахи, самият той блогър. Елитни ирански блогове като “Редакторът съм аз” (Editor: Myself) са установили линкове с англоезичната блогосфера. Когато видният ирански блогър Сина Моталеби бе хвърлен в затвора за “подкопаване на националната сигурност чрез културна дейност”, изтъкнати ирански блогъри обединиха сили с най-известни свои англоезични колеги като Джеф Джарвис (BuzzMachine), Дан Гилмор (Silicon Valley) и Патрик Белтън (Ox-Blog) и създадоха онлайн коалиция, която привлече голямо медийно покритие и доведе до освобождаването на Моталеби.
Международна протестна кампания осигури свободата и на китайската блогърка Лю Ди, 23-годишна студентка по психология, която засегна властите със саркастичните си коментари по адрес на комунистическата партия. Но още докато освобождаваха Ди от затвора, двама от разпространителите на онлайн петиции за нейното освобождаване бяха арестувани. Такъв е животът в Китай, където около 300 000 блогъри (от общо 80 милиона редовни потребители на интернет) съжителстват неуютно с правителството. Блогърите в Китай са усъвършенствали изкуството на авто-цензурата, защото дори един-единствен дразнещ пост може да навреди на цялата онлайн общност. Такъв бе случаят през 2003 година, когато интернет цензори временно закриха авторитетни блог страници като Blogcn.com. Франк Ю, програмен директор в Пекин на Центъра за нови технологии на “Майкрософт рисърч” за Азия, скицира тази настройка на съзнанието, като описа един ден от живота на въображаемия китайски блогър, наречен от него Джон Хикс: “След като изчете новия си постинг, той го проверява за политически двусмислени термини, заради които правителството може да блокира страницата му... Въпреки че това не го притеснява особено, той не иска да блокират покрай него останалите автори, ползващи същия сървър. Да живееш в Китай означава да се научиш да подбираш битките, на които много държиш, и да подминаваш с мълчаливо съгласие всички други безброй безобразия.” За китайската онлайн общност текстовите съобщения са много по-безопасно средство за общуване. Някои блогъри обаче успяват да постигнат максимално възможното, като например Уан Джаншуо, служител на “Майкрософт” в Шанхай, който публикува честни и неподправени информации (подкрепени със снимки) за избухването на синдрома на острата дихателна недостатъчност и птичия грип.
Северна Корея със сигурност е най-враждебната страна за блоговете. Достъпът до интернет е позволен само за политическите върхове и за чужденците. Както може да се предположи, в Северна Корея няма блогъри, нито има начин обикновени севернокорейци да влязат в чуждестранни блогове. Но дори и там блоговете могат да окажат определено въздействие. Бившата журналистка на Си Ен Ен Ребека Маккинън е основател на “Зона СК” (NKZone) – блог, който бързо се превърна в средоточие на новини и коментари за Северна Корея. Маккинън подчертава, че този блог събира информация по начини извън възможностите на обикновената журналистика. Северна Корея рядко допуска чужди журналисти в страната, а когато го прави, прикрепва към тях държавни съгледвачи, за да ги държат постоянно под око.
Нежурналисти все пак проникват в страната. “Зона СК” набира информация от широк спектър източници – туристи, дипломати, неправителствени организации и учени с преки наблюдения върху живота в Северна Корея, а блогът само ги организира да бъдат лесно достъпни. По севернокорейските теми на него се позовават авторитетни издания като азиатската версия на “Уолстрийт джърнъл” и лондонският “Сънди таймс”.
Blogo, ergo sum
Растящото влияние на блогърите превърна някои от тях в истински блогопоклонници. Ако ги слушаме, блогирането е най-преобразяващата медийна технология след изобретяването на печатната преса. Лозунги от типа “ще блогираме революцията” отразяват убеждението им, че блоговете са в състояние дори да изместят традиционната журналистика. Но както саркастично отбелязва редакторката на вашингтонския блог Wonkette Ана Мари Кокс, “революцията изисква хората да излязат от домовете си”.
Пред разширяването на влиянието на блоговете обаче все още има огромни препятствия. Всички блогъри, дори най-високопоставените в йерархията, разполагат само с ограничени източници. До голяма степен те все още разчитат на традиционните медии за информация. Блогърите освен това станаха жертва на собствения си успех: все повече традиционни медии наемат блогъри, за да си набавят информация, и те се интегрират все по-плътно в политиката. По този начин неизбежно ще изгубят част от своята свежест и непосредственост, защото ще бъдат асимилирани тъкмо от онези институции, в които прицелват критиките си. Така се получи през 2004 година, когато и двете големи американски политически партии решиха да акредитират блогъри, за да отразяват обявяването на кандидатите им за президент.
Дори в свободните общества блогърите се сблъскват с цензурата, която мори традиционните медии. Южна Корея неотдавна блокира достъпа до много чужди блогове, защото били свързани със страници, показващи как ислямски бунтовници в Ирак обезглавяват южнокореец. В Съединените щати Пентагонът се позова на националната сигурност, за да поиска затваряне на блоговете, писани от американски войници в Ирак. Според военните подобни блогове можели неволно да разкрият поверителна информация. Но Майкъл О’Ханлън, специалист по отбраната в института “Брукингс” във Вашингтон, заяви пред Националното обществено радио, че според него “това е свързано не толкова със сигурността на операциите и класифицираната информация, колкото с американската политика и отношението към войната на едно все по-разколебаващо се в начинанието общество”.
Не трябва да забравяме, че блогосферата, която отразява глобалното гражданско общество като цяло, си остава владение на развития свят – факт, който още по-силно подчертава дигиталната пропаст. Въпреки че елитните блогъри покриват широк идеологически спектър, демографски те всички си приличат. В горните ешелони на блогосферата преобладават белите мъже от средната класа. Анализът на Итан Зукерман от Харвардския университет разглежда въпросните демографски особености и прави извода, че подобно на традиционните медии блогосферата подминава големи зони от света.
И все пак влиянието на блогосферата по-скоро ще расте, няма да се сгромоляса, тъй като все повече интернет дневници се появяват онлайн. В края на краищата голямото предимство на блогосферата е нейната достъпност. Неотдавнашно проучване по поръчка на фирмата за връзки с обществеността “Еделман” сочи, че и американци, и европейци хранят по-голямо доверие в мнението на “обикновения човек”, отколкото във властите.
Блогърите са редови граждани, които четат мненията на експертите и реагират на написаното и на медиите. Както отбелязва Андрю Съливан в онлайн списанието “Слейт”: “Ние пишем без пари за всеки просто защото ни харесва... Толкова е свежо да пишеш за значими неща, да можеш и да се изразиш, без много да се безпокоиш за онова, в което вярваш.”
04.04.2007 13:01
http://dear_raed.blogspot.com/
добра записка
благодаря
27.03.2012 11:44
Можно создать себе интернет-магазин или корпоративный сайт - за полчаса. Система очень легкая, разберется любой!
Если интересно, можешь посмотреь в группе http://vk.com/neosite или зайти на офф. сайт: http://demo.neobroker.ru
